For English, click here

Всичко започна през октомври с една случайно попаднала пред очите ми статия, която носеше впечатляващото заглавие ,,Това ли е най-грозният град в Германия?“ По това време обаче планирах големия тур по западните провинции, та не й обърнах особено внимание. Съдбата в лицето на Гугъл обаче си знае работата, та в ранния ноември отново попаднах на същата публикация. Този път интересът ми се събуди. Лесно е да се ходи в Берлин, Рим или Амстердам, съвсем друго си е да се забиеш на възможно най-нетуристическата част в най-пустата област на Германия. Започнах да разпитвам познати и непознати за това ,,загадъчно“ място, кацнало само на няколко километра от Франкфурт на Одър, където се намира и моят университет. Почти никой не беше стъпвал там въпреки непосредствената му близост, а малцината смелчаги, имали късмета (неблагоразумието?) да го посетят, клатеха критично глава, като им разказвах за намерението си. Питам близка моя приятелка, която два пъти седмично води частни уроци по математика на дете в града, какво може да се прави там. Следва бърз отговор – нищо. Навярно заради новата карантина, нормално – кимам аз разбиращо. Следва нервен смях, причината за който към онзи момент все още не схващам…

Не обичам да пътувам сам, така че се захващам да си издиря спътник. По непонятни за мен причини хората не изгарят от желание да посетят рекламирания като ,,най-грозен“ немски град. Аз обаче, къде на майтап, къде сериозно, продължавам настойчиво да търся и разпитвам и след едно студентско парти в началото на декември най-сетне се сдобивам с така лелеяната компания. Ето как, на 07.12. по обяд, раницата е стегната, а аз се оказвам на гарата на Франкфурт. Моята спътница от Средна Азия ме държи на нокти до последния момент, появявайки се с широка лъчезарна усмивка минута преди заминаването на влака. 20-минутното пътуване се изнизва за секунди и не след дълго влакът спира на първи коловоз на нашата цел. Слизаме на перона. Други храбреци няма, всички отиват към Котбус. Нашият коловоз се оказва единственият, предполагаемият втори перон от далечното минало или не твърде близкото бъдеще свършва в купчина пясък. Подлезът е тъмен, мръсен и студен. В двата му края стоят подозрителни типове, които даже не вдигат поглед. Добре дошли в града с нежно-лирично название Айзенхютенщат!

Кратък урок по история – градът е основан в най-крайния изток на бившата ГДР през 1950 година с името Сталинщат (Сталинград), но през 1961 при десталинизацията получава сегашното си име, което се превежда на български като красивото ,,Град на железните хижи“. Както не е трудно да се досетим, причина за построяването му е растящият наблизо завод за стомана. Не е учудващо, че футболният отбор през миналият век се е казвал ,, Щал (Стомана) Айзенхютенщат“, а градът е побратимен с родния Димитровград и между двете селища тече активен културен обмен, правят се изложби, изнасят се представления… Според моята спътница, излизайки от гарата, ще се озовем директно на центъра на града. Така казвал Гугъл. Минаваме подлеза, качваме се на тротоара с широки усмивки и виждаме… нищо. Безкрайна сива улица с по едно платно в двете посоки. Коли и пешеходци няма. Сгради също. Цветове не се забелязват. Гугъл очевидно отдавна не е пътувал из тези краища. Избрали сме идеално време за експедицията – небето е стоманеносиво, намръщените облаци сякаш ни притискат към земята. Наслуки избираме да вървим надясно. Подминаваме тревясали полета, полуразрушени къщи, автобус. Учудвам се на големия брой автокъщи за коли втора ръка. Изказва се догадка, че всеки се стреми да се сдобие с автомобил, за да напусне града възможно най-бързо. Трафикът се засилва – в обратната на нас посока. Тъкмо да се запитаме дали не сме хванали грешния път, изскача табела, че центърът е само направо. Може би предположението ще излезе правилно в крайна сметка…

Не след дълго достигаме до реката, която се явява ръкав на граничната река Одър. От нея за пръв път виждаме главната ,,забележителност“, или всъщност причината градът да съществува – стоманозаводът. От тумбестите комини в далечината излизат кълбета снежнобял дим, което допълнително подчертава апокалиптичността на пейзажа. На девойката й хрумва веселата идея да се разходим да го видим отблизо. Сбръчквам вежди, но не ме бива в отказите и скоро стоим до телена ограда и се дивим на индустриалното великолепие на няколко особено грозни комина. Вадим телефони и камери, запечатваме момента. Лично за мен обстановката напомня Припят, изоставения град в Украйна след експлозията на Чернобил. Облаците се спускат още по-ниско.

За да повдигнем настроението, влизаме в местния търговски център, по древна и изпитана маркетингова традиция разположен в непосредствена близост до завода за стомана. Група местни младежи ни зяпа със смесица от учудване и недоверие, чувайки ни да говорим на чужд език (руски). Подозирам, че за последните седмици (месеци, години?) не са се отбивали много чужденци. В мола търсим пощенски картички. В това начинание удряме на камък, но пък откриваме шикозен магазин за модни облекла с гръмкото име ,,Мистър Лейди“. Оставям на публиката да прецени що за асортимент може да се набави оттам.

Колкото и да ни е трудно, се измъкваме от лапите и примамките на консуматорското общество и се впускаме дълбоко в дебрите на квадратния брутализъм. От търговския център попадаме право на централната и най-главна улица на града – ,,Република“, която на места се пресича с улици с цветни имена като ,,Карл Маркс“ и ,,Роза Люксембург“. Стройните панелни редици на сградите наоколо допълват усещането за… ами, зрял соц. На центъра цветовете продължават да липсват, трудно е да се различи къде свършват сградите и къде започва небето… Подминаваме мигащ термометър, показващ +7 градуса. С всяка следваща крачка обстановката става все по-постапокалиптична – разбити прозорци, затворени магазини. Пустота и тишина – на централната улица на града колите се броят на пръсти, а минувачи напълно липсват. Точно когато сме на път да изгубим надежда, срещаме лъч светлина – огромна мозайка (вж. заглавната снимка) на стената на жилищна сграда, изразяващ здрава, отрудена ръка, пускаща на свобода летящ гълъб. На ръкава са изобразени сцени от живота на работника – мъж бърка боя, друг поправя тръби, а за фон е изобразено яркочервено строително скеле. Това е и една от основните атракции на града, даваща основание да го наречем музей на открито или ,,Града, в който ГДР все още е жива“. Точно под нея, на фона на околните рушащи се сгради, ставаме свидетели на неочаквано събитие – група деца дотичват от различни посоки, прегръщат се и заподскачват радостно във всички посоки, огласявайки пустата улица ,,Република“ от единия до другия й край. Няма как, усмихваме се и ние.

Точно до небеизвестната мозайка откриваме друга легенда от миналото – хотел ,,Луник“. Някога един от най-престижните хотели с цяла Източна Германия, днес той тъне в разруха в самия център на 30 000-ния град. Повечето прозорци на внушителната сграда са разбити, стените са грозно зацапани с драсканици и надписи. Някога подслонявал елита на света на изток от Желязната (Стоманената?) завеса, служил е за декор на редица популярни кинопродукции, днес той е място за среща на търговци на друг вид стоки, които, за съжаление, се радват на засилено търсене в наши дни.

Като всички, расли в страни от Източна Европа или Централна Азия, съм виждал стотици или дори хиляди места, чийто облик се дължи на панелното строителство от шейсетте или седемдесетте години на миналия век. Виждал съм достатъчно заводи и улици без следа от човешко присъствие. Не бях очаквал обаче в Германия, на само час от космополитния Берлин, да срещна една истинска отломка от миналото, едно място, забравено от всички – дори голяма част от германците не знаят за съществуването му. Централната власт в Берлин не намира за атрактивно да харчи държавни пари за благоустройството на именно този край, в съответствие с което градът не е променял вида си от седемдесетте. Въпреки че не е точно от типа естетика, който аз харесвам, никога не бих нарекъл Айзенхютенщат грозен. Може би по-точната дума е тъжен. Или забравен. За мен, той е един музей под открито небе, едно напомняне за една не чак толкова отдавна отминала епоха.

Аз лично никъде другаде не съм се чувствал така потиснат както тук, благодарение на невероятно устойчивата комбинация от мрачно време, архитектурен брутализъм и тоталната липса на човешко (или каквото и да е) присъствие. Разходката по града ме върна назад във времето, в годините дори преди моето раждане, и ме накара да се чувствам благодарен за епохата, в която живея, макар и тя да носи своите проблеми и предизвикателства. За човек като мен, който е роден след разпадането на страната, позната на поколението на моите родители като Германска демократична република, беше изключително богатство да се докосна до атмосферата на една страна, която вече е изтрита от европейската политическа карта…

Малко след потресаващо правоъгълната сграда на кметството засичам мила родна картинка от крайните квартали – жилищни блокове с вътрешен двор, в който се мъдрят лостове за тупане на килими. Ядосана на вид дама на видимо преклонна възраст налага с истинска злоба злощастния килим, а от него излизат облаци прах. Спорно е дали заводът е основният замърсител на въздуха на Айзенхютенщат…

Скоро започва да се смрачава, а ние поемаме обратно по дългия път към гарата. Емоционалните състояния в града варират от средносилна депресия (ако вървиш сам) до лека носталгия (в моя случай, ако си в приятна компания). Някъде на моста слънцето плахо надзърта иззад стоманената завеса и за минути хоризонтът се обагря в мръснорозово. ,,Градът на железните хижи“ ни изпраща със стил…

Чакаме на гарата. От влак, движещ се в съседна посока, слиза мъж на средна възраст с куфар. Отправя се към нас и пита откъде да си хване такси. Търсел си хотел. Веднага се сещаме за една автентична опция за настаняване, но не смеем да я предложим. Обясняваме, че не сме оттук. Човекът ни хвърля изумен поглед, сякаш сме паднали от Марс, и се отдалечава. Малко по-късно вече сме във влака към Франкфурт на Одър. Отпускам се доволно на седалката за 20-минутното пътуване във времето…

Ако сте стигнали до края на този по-различен пътепис, благодаря за вниманието! А на човека, който за пореден път доказа, че с правилната компания всяко преживяване може да се превърне в незабравимо приключение, едно голямо ,,Рахмат!“.