Честно казано, винаги ми се е ходело в Македония. Живо се интересувам от история и политика, а нашата югозападна съседка и отношенията ни с нея са идеалният пример до какво води често пъти неведомата комбинация от двете. Друга причина e, че според мен Балканите са най-интересният, вкусен, разнообразен и въобще готин регион не само в Европа, ами на света, а на мен впечатленията ми от нашите съседи към онзи момент (март 2022) се изчерпваха с Гърция и Румъния. За капак, по време на една обменна програма в Армения (обещавам, че и за тази страна ще пиша съвсем скоро) българите много се сдушихме (в хубавия смисъл) с македонската група, та сме канени на гости, сватби и какво ли още не.

И щом се откри възможност да участвам в едно обучение между партньорски младежки организации в Скопие, сграбчих здраво този шанс и ето, че на първи март се оказвам в малко бусче на граничен пункт ,,Гюешево“. Единствена кола сме. От Кюстендил нататък царуват други метеорологични закони, покрай пътя има преспи, а митничарите с дебели шуби осъществяват крайно щателен граничен контрол.

– Дали превезувате нешто забрането?

– Не, разбира се, нищо не носим.

– Во ред, айде минувайте.

През тази бразда очевидно и птиче не може да прехвръкне незабелязано…

Първите няколко километра в Македония лъкатушим през заснежени баири, преди като с магическа пръчица снегът да изчезне край градчето със сладурско име Крива Паланка. Крива или не, има си и там трогателно лилав мост по европроект. Страната може и да не е част от Европейския съюз, обаче навсякъде ги има вездесъщите табели, указващи колко точно пари са отпуснати и усвоени за съответния обект. Както и при нас, за читателя не става ясно каква част от тях са изтекли в друга посока. Сядаме в ресторант ,,Облаче“. Поръчваме по препоръка на сервитьора пет вида плескавици и разни салати. С каймак? Бърча вежди, но кимам. Казвам ви, че не съм ходил достатъчно по Балканите. Големи ли са порциите? Епа, нормални са, идват в лепче, уверява келнерът. 15 минути по-късно, се боря с исполинското количество храна, което се появява в чинията ми с размер на гума на тир. Реално, гурманската плескавица е вкусен микс от балкански подправки, кайма и кашкавал в питка, а каймакът е млечен продукт с мек, кремообразен състав, бледо жълтеникав цвят и сладко-кисел вкус. Определено не e това, което си бях представял. Пръстите да си оближеш. Това беше началото на дълъг и изтощителен тридневен кулинарен маратон с непосредствено позитивно влияние на душевното състояние и евентуално тежки последствия за външния вид и недотам фината фигура в дългосрочен план. Но кой ти мисли за това? Всичко е невероятно евтино, нищо, че македонците мрънкат, че цените били ударили небето.

Противно на очакванията, в менютата в повечето кръчми и ресторанти няма изобилие от местни спиртни напитки, а изборът се ограничава до ,,жулта“ или ,,бела“ ракия. Няма някакви марки, няма лиготии… Цената е ниска, ракията – вкусна и ароматна, клиентът – доволен и весел. Нищо чудно, че сума ти нашенци редовно минават границата с цел хапване и пазар. Обяснява ни се гордо, че най-прочутата жълта ракия, от избата ,,Тиквеш“, се прави от специални сортове грозде, предназначени за производство на вино, и отлежава в специални дъбови бъчви. Оттам и ароматът, и специфичният вкус. С риск да си навлека заслужено порицание, признавам, че принципно не съм твърде голям фен на ракията, жълтата лозова обаче е мека благодат в течен вид.

С натежали стомаси и доволни физиономии се носим нататък към Скопие. В Македония за движение по магистралите се плащат тол-такси. Спираме на първото гише. Плащаме 3 лв. Минаваме. Аха да ускорим по гладкия път, и… спираме пак. 6 километра след първата магистрала се качваме на втора, за която отново плащаме и по която се возим още… 5 километра. Хитреци! Иначе Македония е мъничка, всичко на всичко 250 км от Крива Паланка до Охрид.

Скоро стигаме Скопие и се настаняваме в хотела. Организацията си е свършила идеално работата и сме в пъпа на града, в хотел с гледка към коня на Александър на централния площад. Гледката подчертано е към една по-малко фотогенична част на животното, но местоположението си го бива и сме на пешеходно разстояние от всичко по-интересно. Драго ни става, като виждаме, че баш до нас е офисът на БТА в Скопие и пред него стои (виси?) внушителен трибагреник. Първият ден от програмата е свободен, хвърляме чантите и с другия участник в проекта от българска страна отиваме на уреченото място под коня да се срещнем с Мария, моята позната в града, която ще ни прави подробен тур по всичко най-интересно. Скопие не си се радва много и тъкмо като излизаме, започва проливен дъжд. Правим кръгчета в близкия търговски център, докато спре да вали.

Мария ни води първо на Портата на Македония, или местната Триумфална арка. Внушителният монумент, по подобие на парижкия си събрат, се издига недалеч от централния площад и маркира началото на пешеходната зона. Най-интересното място в града обаче, лично според мен, е Старата чаршия, която представлява типична за Балканите комбинация от тесни улички, ниски къщи с червени покриви, занаятчийници, механи, сергии. Това, което отличава стария град на Скопие от този на редица наши градове обаче са десетките минарета, които изскачат на всяка крачка и по численост далеч надминават кръстовете и куполите. Неслучайно наричат този район още и ,,албанския квартал“. Много от жените са забрадени, а хората са видимо доста по-мургави. При последното преброяване през 2002 година над 25 процента от населението официално се определя като етнически албанци, на практика обаче за последните 20 години този дял е скочил почти двойно. Всички табели по пътища и в градовете са дублирани и на албански език, което буди възмущение у голяма част от македонците. Междуетническият мир и съжителството са доста крехки и тук, както на много места в региона, въпреки че публично се твърди обратното. Рядко се срещат смесени бракове или семейства, децата обаче обикновено ходят в едни и същи училища, за разлика от определени малцинствени групи у нас. И тук го има проблема, че много от тях не умеят и не желаят да използват държавния език, а предвид демографските показатели балансът на числеността на населението се променя с бързи темпове.

Областта, където се намира днешно Скопие, е населена от най-дълбока древност, като на това място своя отпечатък са оставили римляните, траките, византийците, българите, турците, и, в най-ново време, сърбите, докато градът е част от Югославия. По времето на Османската империя тук е родена и Майка Тереза, етническа албанка, и в столицата има къща музей, посветен на нея. Като част от политиката през последните години, навсякъде из града се издигат безброй, различни по размер и стил статуи, които представляват личности от далечното минало до наши дни. На мен този кич ми идва в повече, на всяка крачка пред теб изскача я каменен лъв, я някой византийски император. Като се абстрахира човек от стотиците статуи, центърът на града е приятно и чисто място, особено районът около Камен мост над река Вардар, където се намират Археологическият музей, театърът, някои министерства и тузарски корабчета ресторанти.

След обиколка по Старото Скопие е ред на новото – Мария ни води в ,,East Gate“ – чисто нов мол недалеч от центъра на града, открит миналата година. По непотвърдена информация това е най-големият търговски център на Балканския полуостров. Принципно не съм голям фен на моловете, Ийст Гейт обаче е доста красив, модерен и разполага с почти всички световноизвестни марки, които до скоро не присъстват в страната. Местните се оплакват, че за вериги като Макдоналдс или Старбъкс трябва да се ходи в България или Гърция, а заведения с чуждестранна кухня почти липсват. Мария разказва, че и е голям мерак да иде на корейски ресторант в София. Честно казано, при вкуса и качеството на местната храна, съотнесено към доста изгодните цени, Макдоналдс ще трябва бая да се постарае, че да привлече клиентела… Връзвам мартеничка на Мария, разказвам легендата за Аспарух и гълъба и що е то Пижо и Пенда. Иначе и те си имат мартенички, викат им мартенки, ама по цяло Скопие мярвам всичко на всичко един щанд. Не е като при нас на всяка крачка. Пък и почти никой не ги носи. По примера на Бай Ганьо вадя мускалче розово масло. За разлика от Алековия герой обаче го нося за подарък. Нашата домакиня искрено се радва на красивата резба с народни мотиви на шишенцето и хвали аромата. Там някъде ни намира и Ева, приятелка на Мария. Мятаме се в колата й и отиваме да вечеряме на едно доста любопитно място. Спираме на тъмна тясна уличка. Влизаме в една с нищо не отличаваща се соц сграда, за да се окажем в едно от любимите места на младите хора в града – ,,Пъблик Руум“. Това е ресторант/бар/кафене, което според повода и програмата се превръща в сцена за театрални представления или концерти. В девет вечерта в делничен ден е коуъркинг пространство, където групи младежи работят заедно по различни проекти, хапват, пият бира. Следвайки препоръките, се спирам на сандвич с пилешко и кашкавал. 11/10. Кашкавалът е може би най-голямото откритие, което направих по време на това пътуване. Не че в България си нямаме, ама тук е може би по-естествен, по старовремска рецепта, не знам… Последните дни накупих сума ти овчи, мешани и какви ли още не кашкавали и сирена обратно за вкъщи. Хубаво, че на границата не придирят много да гледат багажа. Модерното си е модерно, ама кафето го предлагат с лозова ракия. Някои неща може би е по-добре да не се променят. Иначе самото заведение е много стилно и уютно и съжаляваме, че следващото събитие, театрална вечер, е в деня, когато тръгваме обратно. Оставят ни на автобусна спирка до Триумфалната арка, теглим си по един душ и потъваме в царството на Морфей.

Ден втори. Дъжд няма. Слънце също. Вятърът обаче не ни радва особено. Сядаме в гъзарско кафе на центъра с гледката към реката и музея. За пиене предлагат айрян или йогурт. Интересувам се каква е разликата. По тукашните разбирания айрянът е по-рядък и солен, а йогуртът е гъст и без никаква сол. Аз обикновено си го правя рядък и безсолен, та се виждам в чудо. Носят ми исполинска порция питка калцоне с чубрица и разни билки, а вътре шунка и запечен кашкавал. Кеф!

Отиваме на обучението. Има групи от Македония и България. Трябвало да дойдат и испанци, но по неясни причини те липсват. Уъркшопът е на тема ,,Форум Театър за решаване на социални проблеми“. Форум театърът е атрактивен метод за насърчаване на публичните дебати по проблеми, които целевата група сама е определила като важни. Този подход възниква в Латинска Америка в отговор на диктаторските режими и нарушаването на човешките права. Наречен е „театър на освобождението“, защото е стимулирал революционните движения, но е довел и до осъществяване на вътрешната потребност от личностна изява, от активно отстояване на собствено мнение и гражданска позиция. Форум театърът е малка пиеса, отразяваща проблеми на местната общност. Позволява на хората да се включат в изграждането на сценария, като променят действията и реакциите на героите в пиесата. Всеки може да излезе на сцената и да експериментира със своята гледна точка и с личното си отношение към показаните проблемни ситуации. Хората престават да бъдат просто свидетели на проблемите – те стават активни участници в живота на своята общност, защото могат да кажат „СТОП! Аз не харесвам това!“ и да предложат промяна.

Към обяд ни водят на механа. Безспорно, това е любимата ми част от обучението. Поръчваме пастърмайлия, което е тукашен вариант на пицата. Обикновено има продълговата, лодкообразна форма, но също така се среща в квадратна и овална. Докато в миналото ястието е приготвяно с овча пастърма, откъдето произлиза и името му, днес се използва главно свинско месо, накълцано на кубчета. Пастърмайлията може да е посипана още с кашкавал, гъби или бекон. Има още увияч, което представлява кълцано месо с бекон и, разбира се, кашкавалче вътре. Поливаме всичко това със Скопско пиво. Местната култура е изключително кръчмоцентрична, може би и поради липсата на много чуждестранни ресторанти, и всеки в обедната почивка бяга да поръчва гозби, характерни по-скоро за тежки вечери в механата. Никой не се свени на обяд да поръчва и малки, или не само малки, ракийки.

До Македония е стигнала и българската съвременна музика. Вярно, в ограничен и доста специфичен вид. Масово младото поколение знае избрано творчество на Криско от близкото минало, а без Гери-Никол не минава нито един купон. Те си нямат своя чалга, затова по ,,кафаните“ (кръчмите) кършат снаги под сръбски ритми или някои по-стари песни на Ивана. По-просветените знаят Глория и Емануела. Други разновидности на родното творчество засега не виреят по тези ширини.

Следобеда Мария ни води на Калето. Оригиналната крепост е строена от император Юстиниан, а днес това е главната забележителност на столицата. Входът е безплатен, а оттук се разкрива най-красивата гледка към Скопие – Старата чаршия, минаретата, мостовете над Вардар и величествения силует на планината Водно, извисяващ се над града. Ако бяхме дошли лятото, щяхме да се качим с лифта до върха й. Снимаме се, хващаме аленочервен залез. Вятърът обаче ни гони оттам и бързо-бързо се спускаме към крайбрежната алея, откъдето през градския парк излизаме на църквата ,,Св, Климент Охридски“. Тя е завършена през 1990 година и впечатлява с невероятни стенописи и необичайна фасада. Палим по свещичка в красивия храм. Към нас се присъединява Елена, позната на другото момче от България. Разширената компания се отправя към ,,Уудсток“ – рок бар, известен с големия избор от бира със всякакъв произход и вкус. Забивам чешко пиво с мед, неочаквано добра комбинация. Въпреки че е сряда, заведението се пръска по шевовете, и ние сме дошли с резервация.

Въпросът, който най-много ме интересуваше, беше как ще бъда приет в Македония като българин. Мога да отбележа, че навсякъде националността ми предизвикваше интерес, нито веднъж нямаше лошо отношение, хората с любопитство питаха от кой град съм и дали ми харесва Скопие. Даваха съвети, упътваха ни, препоръчваха какво да видим или да си купим. Всички се изказваха ласкаво за Пловдив, родния ми град, всички имат познати или приятели, които живеят, учат или работят в България. Нито за момент не съм говорил на английски или на какъвто и да е друг чужд език, почти на 100 процента се разбирахме с продавачи, сервитьори и нашите приятели, говорейки български. Даже обучението протече без никаква нужда от превод. В местния говор са навлезли много думи от сръбския, но като цяло проблеми с комуникацията няма. Не липсват и комични ситуации – вървим по центъра на Скопие и изведнъж четем: Пробвайте сок от калинка. От какво? Е, калинка. Моля?! От нар… ,,Туширам се“ означава ,,взимам душ“, а ако се натъкнете на надпис ,,Бара се келнерка“, не се тревожете, никой не е налетял на сервитьорката, просто заведението си търси персонал…

Няколко думи за шофьорлъка по тези краища. Културата зад волана, с известни изключения, ме изненадва. Задръствания почти не виждам, хората пускат мигачи, паркират на определените за това места, изчакват те на пешеходна пътека и всякакви други неочаквани глезотии. Разбира се, има тарикати, които изскачат с кола зад теб на тротоара или затрудняват работата на горни, долни и междинни дихателни пътища с масирана газова атака с неопределим състав. Качеството на пътищата е променливо и пряко зависи от наличието на издайническа синя табела с 12 звезди в края на съответния участък…

Последен ден в Скопие. Ядем в същото заведение. Ще се ходи на пазар. Сервитьорът ни упътва към пазара на чаршията. Отиваме. Атмосферата е меко казано ориенталска. Плодове, зеленчуци, сирене, мобилни телефони, бижута, чехли. Забулени девойки. Мерак ми е да купя сирене и кашкавал, от здравословно обусловено шубе предпочитам комфорта на близък супермаркет. Пазарувам на едро – ракии, сирена, кашкавали, различни сладки, които в България са два-три пъти по-скъпи. Купувам най-известния македонски шоколад ,,Европа“, нещо обаче не ме грабва вкусът. Пием фреш на центъра. Прави ми впечатление, че тук доста често вътре в заведенията влизат бездомни хора, за да просят или продадат нещо. Персоналът към тях се отнася меко, но категорично.

В духа на най-добрите патриотични традиции потегляме обратно в ранния следобед на трети март. Нещо обаче сме разсеяни, та вместо в София, се озоваваме в Куманово. Градчето е малко преди Крива Паланка и притежава тесни улички, които не могат да поберат количеството автомобили, движещи се по тях, и пазар, който по никакъв начин не разполага с достатъчно площ и за половината продавачи/купувачи/сеирджии, които щъкат насам-натам хаотично. Въпросната непропорционалност отказва напорист член на българската група да търси заветните сушени кайсии именно там. След невинен рейд по и без това натрошения тротоар се оказваме отново на главната улица, по която не след дълго се връщаме на магистралата и скоро сме пред ресторант ,,Облаче“ в Крива Паланка. Паркираме на същото място. Сядаме на същата маса, на същите столове. И сервитьорът е същият. Развалям тази идилия, пренебрегвайки гурманската плескавица за сметка на ущипците. Тези последните са ми любимци от сръбската скара и представляват малки кебапченца от смесена телешко-свинска кайма с кашкавалче вътре. Интересувам се колко са големи и съответно колко бройки трябват за средногладен турист. Сервитьорът ме мери от глава до пети и отсича:

– Пет ке бидат малку, земи десет!

Слушам, вярвам, поръчвам, споделям с другите, преяждам. Супер вкусно! И скопското пиво е за препоръчване. Минаваме през близкия супермаркет. Купувам каймак и чоколокум (локум с шоколадова обвивка, загърнат в едновремешна груба опаковъчна хартия). Скоро сме на границата. Пак има сняг. Коли отново няма. Проверяват ни щателно. Не искат да ни пускат. Македония била от малкото (не съм чувал за други) страни, които сега имали обусловени от пандемията изисквания не само за влизане, ама и за излизане. Ти да видиш! Иначе македонците следват мерките, в Скопие почти никъде не видях някого, който на закрито да носи маска под нос, мустак, брадичка и т.н. Разправяме се, спорим, но накрая минаваме. Каймакът и кашкавалите под седалките оцеляват. Следва час и нещо до София и не след дълго се нося сравнително плавно в мартенската нощ обратно към Пловдив с любезното съдействие на БДЖ.

На всички в България ни е до болка позната темата за историята, езика и политическото напрежение между двете страни, така че не бих искал това да бъде основна тема в моя пътепис. Беше ми интересно да видя що за страна е съвременна Македония, какво правят младите хора там и въобще как тече животът в една страна от бивша Югославия. Ако трябва да заключа нещо от това пътуване, то е, че съм оптимист. Не знам доколко я има политическата воля и способности да се решат въпросите, провокиращи напрежението между нашите страни, надеждата ми обаче е в хората. Както казах, нито за секунда не съм се чувствал нежелан, обиден или каквото и да е. Младите хора, с които имах късмета да се запозная и да общувам, се погрижиха да си прекарам незабравимо и да видя всичко най-интересно в града. Като българин, съм повече от горд от нашата история и традиции и се старая да ги разпространявам по целия свят и сред всичките си чуждестранни приятели, като престоят ми в югозападната ни съседка не прави изключение в това отношение. Няма и друга страна, където да съм се чувствал повече вкъщи. Хапнах невероятни вкусотии, по качество и вкус може би подобни на тези, които са се произвеждали у нас преди 20 години (тук не съм супер достоверен, защото съм на 21, ама нали така разправят). Така че взимайте големите чанти, не закусвайте тежко и ходете в Македония за неподправен балкански колорит, защото именно нашият полуостров е най-уникалният регион на света.

С една дума, пътувайте, че този свят е голям и интересни места дебнат отвсякъде!